Bosco Finds a Home

В неделната мъгла пред приюта на „Екоравновесие“ ме посрещна миризма на мокро куче и надежда, която сякаш си търсеше дом.

V nedelnata măgla pred prijuta na „Ekoravnovesie“ me posreštna mirizma na mokro kuče i nadežda, kojato sjakaš si tărseše dom.

In the Sunday fog outside the “Ekoravnovesie” shelter, I was met by the smell of wet dog and a hope that seemed to be looking for a home.

Бях тръгнал уж само да „разгледам“, а се оказа, че едно прошарено куче ми влезе под кожата от първия поглед.

Bjah trăgnal už samo da „razgledam“, a se okaza, če edno prošareno kuče mi vleze pod kožata ot părvija pogled.

I had set out supposedly just to “look around,” and it turned out that a grizzled dog got under my skin at first glance.

Казваха му Боско — кротък като неделно радио, с блясък в очите, който се бореше с годините и приютния прах.

Kazvaha mu Bosko — krotăk kato nedelno radio, s bljasăk v očite, kojto se boreše s godinite i prijutnija prah.

They called him Bosco—gentle like a Sunday radio, with a gleam in his eyes fighting the years and the shelter dust.

Докато гледачката ми обясняваше за ваксини, чип и разходки, аз вече мислено местех обувките си по-нагоре, да не ми ги дъвче.

Dokato gledačkata mi objasnjavaše za vaksini, čip i razhodki, az veče misleno mesteh obuvkite si po-nagore, da ne mi gi dăvče.

While the attendant explained vaccines, microchip, and walks, I was already, in my head, moving my shoes higher so he wouldn’t chew them.

Подписах документите на един дъх, без да се пазаря със съдбата; някак ми се видя, че и двамата имаме нужда един от друг.

Podpisah dokumentite na edin dăh, bez da se pazarja săs sădbata; njakak mi se vidja, če i dvamata imame nužda edin ot drug.

I signed the papers in one breath, without haggling with fate; it somehow seemed that we both needed each other.

Първата ни вечер в панелката в „Младост“ мина като на тръни — той обикаляше на пръсти, аз му шепнех, а старият асансьор скърцаше в такт.

Părvata ni večer v panelkata v „Mladost“ mina kato na trăni — toj obikaljaše na prăsti, az mu šepneh, a starijat asansjor skărcaše v takt.

Our first evening in the panel block in Mladost passed on pins and needles—he tiptoed around, I whispered to him, and the old elevator creaked in time.

На сутринта комшията от третия етаж се подсмихна „ще видим дали ще се разлаят“, ала Боско, все едно че разбира, ми подаде лапа и го срази с обноски.

Na sutrinta komšijata ot tretija etaž se podsmihna „šte vidim dali šte se razlajat“, ala Bosko, vse edno če razbira, mi podade lapa i go srazi s obnoski.

In the morning, the neighbor from the third floor smirked, “we’ll see if they start barking,” but Bosco, as if he understood, offered me a paw and disarmed him with manners.

Дните потекоха — късни обиколки край междублоковите градинки и в парк „Въртопо“, кал до ушите, срещи с други стопани, от които човек се учи повече от всяка книга.

Dnite potekoha — kăsni obikolki kraj meždublokovite gradinki i v park „Vărtopo“, kal do ušite, srešti s drugi stopani, ot koito človek se uči poveče ot vsjaka kniga.

The days started to flow—late loops around the little gardens between the blocks and in Vartopo Park, mud up to the ears, meetings with other owners, from whom you learn more than from any book.

Веднъж, след като ми изяде любимия ми вълнен шал, разбрах, че не бива да взимам нищо лично — миналото му говореше вместо него.

Vednăž, sled kato mi izjade ljubimija mi vălnen šal, razbrah, če ne biva da vzimam ništo lično — minaloto mu govoreše vmesto nego.

Once, after he ate my favorite wool scarf, I realized I shouldn’t take anything personally—his past was speaking for him.

С търпение и лакомства, по малко, се отпусна: почна да заспива по гръб, да ме чака на вратата, а един ден, без много драми, прие, че диванът не е негова територия.

S tărpenie i lakomstva, po malko, se otpusna: počna da zaspiva po grăb, da me čaka na vratata, a edin den, bez mnogo drami, prie, če divanăt ne e negova teritorija.

With patience and treats, little by little, he relaxed: he started falling asleep on his back, waiting for me at the door, and one day, without much drama, accepted that the sofa wasn’t his territory.

Сега, когато се прибирам от работа и стълбите миришат на готвено и на зима, чувам лапите му да тупкат като малки тъпани и си казвам, че този дом ни се случи навреме.

Sega, kogato se pribiram ot rabota i stălbite mirišat na gotveno i na zima, čuvam lapite mu da tupkat kato malki tăpani i si kazvam, če tozi dom ni se sluči navreme.

Now, when I come home from work and the stairs smell of cooking and winter, I hear his paws thumping like small drums and tell myself that this home happened to us right on time.

Ако някой пита защо, ще му отговоря просто: понякога, като дадеш подслон, приютяваш и собственото си сърце.

Ako njakoj pita zašto, šte mu otgovorja prosto: ponjakoga, kato dadeš podslon, prijutjavaš i sobstvenoto si sărce.

If someone asks why, I’ll answer simply: sometimes, by giving shelter, you shelter your own heart as well.